Преди да станем майки, бяхме момичета от поколението на милениалите – с големи мечти и бавен интернет.
Казваха ни, че можем да постигнем всичко.
И ние им повярвахме.
Сега отглеждаме децата си в свят, където разходите за гледане на дете са по-високи от наема, а прочутото “нужно е цяло семейство, за да отгледаш едно дете” се е свило до чат група, в която всички са прекалено заети, за да пишат.
Кърмим в два през нощта. Бършем кухненските плотове. Бършем сълзите. Търсим отговори за всичко в Google.
Опитваме се да прекъснем наследените порочни травми, докато се борим самите ние да не се сринем.
Ние сме майки, докато самите ние се лекуваме. Учим децата си как да разпознават и овладяват емоциите си – нещо, на което никой не е научил нас.
Опитваме се да отгледаме емоционално здрави и уверени деца, докато едновременно с това се грижим и за малките момичета, които все още живеят в нас.
И не, това не е онова, което ни бяха обещали.
По-тежко е. По-разхвърляно. По-самотно.
Но може би и по-истинско.
Защото дори когато е трудно, ние го правим по различен начин. Не се преструваме. Не мълчим.
Не крием трудностите, през които преминаваме.
Ние сме майки от поколението на милениалите.
